ОНЛАЙН КНИЖАРНИЦА | BOOKS STORE

Автори

СЪДБОНОСНИ ВРЕМЕНА

СЪДБОНОСНИ ВРЕМЕНА

В сборника „Съдбоносни Времена“ ще откриете осем разказа, които са художествена интерпретация на легендарни събития, свързани с борбите на българския народ срещу османските нашественици през последната четвърт на 14ти век. Винаги съм си представял реални истории, с живи участници в тях и предполагаемата истина за случилото се в тези съдбоносни за българска държава времена.

Повече детайли


9,00лв. с ДДС

Наличност:

9 продукта на склад


ИЗПОВЕДТА НА СТАРИЯТ МЕЧ

(ЖИТИЕ И БИТИЕ НА ЕДНО СТАРО ОРЪЖИЕ)

 

    Не че няма нови ножове – охо! Вие не знаете какви остри ножове се правят сега. Но тези, новите ножове имат проблем: или не знаят да говорят, или нямат думи, с които да разкажат своето житие и битие – това аз не мога да преценя.

    Но има и други ножове, стари като мен. Те имат история. Виж, с тях спорим, намираме приятели общи, както и врагове такива. Та, основната разлика между нас – старите ножове и тези – новите е очевидна. Въпреки че, са по-остри и по-блестящи, те са правени на конвейер от машина, тоест – те нямат душа. Ние старите сме други. Майстор ковач ни е правил и  вдъхнал душа и самоличност, докато ни кове. Ние си имаме имена. Е, поне повечето от нас. Аз например много харесвам името, което ми даде моят създател – ковача Марко – „Непобедим“.

    Сега в днешното модерно време, нас не ни имат за нещо повече от парчета ръждясало желязо, но ние сме част от миналото на човечеството. Участвали сме в създаването и падението на всички цивилизации и държави по света.

    И така, реших да опиша своя дълъг живот – от буца руда, до парче земна пръст с цвят на засъхнала кръв.

    Намери ме един рудар – от тези стари българи, дето копаеха земята, за да изкарат прехраната на семейството си. Казваше се Войсил. Така го кръстили, за да владее силата на занаята, предаван в стари времена от баща на син. Войсил изучил тънкостите на рудокопачеството до съвършенство от своя родител – мървака Радоил. В тези времена рудокопачите бяха свободни хора. Единственият господар, когото признаваха над себе си бе царят Търновски. И когато станал на възраст, когато младежът се превръща в мъж, Войсил поел отговорността за цяла рударска бригада и гордо носел титлата утман.

 

***

    Войсил строеше подземни коридори към рудните жили в сърцето на Берковската планина. Имаше нюх към рудите и никога не се бе обърквал.

    Рударите го уважаваха и слушаха, защото нито една жертва не бе дала неговата дружина. Не се шегуваше Войсил при укрепването на миньорските шахти. Ценеше човешкия живот. Винаги се подсигуряваше с дебело, здраво дъбе, а не полузгнили чуруци. Ровеше и ровеше Войсил недрата на земята и така стигна до сърцето на Берковската планина.Търсеше сребро, така нужно за защитата на окастрената държава на Иван Шишмана и залагайки живота си, стигна до ... мен. Какви усилия само, майко мила! И накрая какво? Вместо така мечтаната скала от чисто сребро, намери мен – аз бях сърцето на планината. Изсмя се Войсил невесело, докато ме оглеждаше – едно огромно парче руда с червеникав цвят. „Ето че, късмета ми изневери“ – махна с ръка – „Нищо, теб ще измъкна, за да си направя меч!“ – напъна яки мишци и ме изтръгна от планината.

    От там, току що откъснат от скалата-майка, ме извлякоха на белия свят и видях, че съм заобиколен от други по-малки от мен, бели с медни отблясъци на цвят буци. „Сребро –

помислих – скъпо, но не е силно като мен.“

    Натовариха ме в кола, теглена от биволи. За моя радост рударите ме натовариха най- отгоре на купа. Докато се друсахме по пътя за Берковица, потъвах между останалите късове руда, мачкайки меките нещастници.

    Внезапно Войсил, който водеше каруцата извика: „Стой! Тази буца е дотук.“ – хванаха ме груби ръце, измъкнаха ме от удобното гнезденце, което си бях направил между останалата руда и ме захвърлиха грубо на поляната пред ковашко огнище, сред купчина раздробени камъни. Бях пристигнал пред ковачницата на майстор Марко. Войсил ме посочи: „Виж какво ще излезе от това тупарлаче“ и подкара каруцата по пътя за Търнов. Сребърната и медна руда бе предназначена за царските технитари. Ковачът кимна и влезе обратно в каменната си ковачница.

    Месеци наред гледах как по-малките камъни хвърляни от чираците в огъня се прераждаха в палешници, мотики, сърпове и топоришки. Новите им стопани ги вземаха от ръцете на ковача, радваха им се, галеха ги със загрубелите си, напукани от труд пръсти.

    „Това ли се очаква да излезе от мен?“ – мислех разочарован, та аз съм сърцето на планината! Дори надменното среброто и медта, с които пътувахме насам, осъзнаха моята сила.

    Горещото лято отмина и времето се развали. Валя дъжд седмици наред, след това падна сняг и затрупа поляната, селото и самия мен. „Дано само не ме раздробят на парчета! Така ще изгубя силата си.“ Останал сам, тревожно се мъчех да предвидя събитията, които ми бе предначертала съдбата. И тогава, снегът още не се бе разтопил, ковачът Марко дойде при мен. Обгърна ме с ръце, разтресе ме. Посегна към голям железен чук, който носеше със себе си, вдигна го над главата си и ме трясна с все сила. Така се запознах с „Крали Марко“ – голямото боище, с което взе да ме налага ковачът. Много бой отнесох аз от „Крали Марка“, обаче освен че паднаха малки късчета скала и полепнали камъчета от мен, останах цял, та взех и че заблестях, огрян от слънчевите лъчи.

    „Ти си бил цял бе, токмак! Ще станеш за меч – една буца – едно оръжие.  Утман Войсил ще е доволен.“ – заключи Марко, сваляйки чука. Ковачът накара тримата си чираци да ме вдигнат и пуснат в разгорялото се огнище. Аз се отдадох на удоволствието, поглъщайки лакомо топлината на разлудувалите се пламъци. Влязох неугледна буца, а се преродих в смъртоносно оръжие. Бях истинско желязо – гъвкаво и ковко, огнената стихия ме сътвори, водата, в която ме охлаждаха, ме закали. Трима души ме коваха непрекъснато в разстояние на седмица. Обикновените сечива стояха захвърлени на страна в ъгъла на ковачницата и чакаха търпеливо своето време.

   На седмия ден ковачът ме изглади с вълнена кърпа, огледа ме преценяващо и бавно каза: „Време е за изпит. Издържиш ли силата на „Крали Марко“ ще те бъде, не успееш ли обаче, правя те на дузина сърпове. Ще им правиш компания на тия – ей там в ъгъла.“ – посочи купчината сечива с дебелият си пръст. Погледнах изкривените и затъпени сърпове. Драги читателю, ясно ти е какво си помислих.

...

 

 

  • Николай Гешев
  • 144 страници
  • ОНГЪЛ

Количка  

(празна)

Специални

Няма специални в момента