ОНЛАЙН КНИЖАРНИЦА | BOOKS STORE

Автори

ЗЪРНА РАЗПИЛЕНИ

ЗЪРНА РАЗПИЛЕНИ

Документалната повест „Зърна разпилени” на Борис Янев е израз на една философия, в която авторът не търси изключителното и героизма на някои революционни събития, а извежда на преден план обикновеното – човека с неговите всекидневни вълнения и трепетни очаквания на нещо ново, по-добро, за себе и за народа.

Повече детайли


8,00лв. с ДДС

Наличност: Този продукт не е в наличност

0 продукт на склад


 

Основната идея на повестта е, че хората могат да живеят в мир и съгласие, без етнически ежби, ако не са егоисти алчни, ако дадат простор на човешкото, което така липсва на нашето време!
Главните герои на книгата са представители на две институции, които са крепили българите в тежки за тях епохи – църквата в лицето на поп Добрю и училището, представено от даскал Димитър Граматик. Те са изградени като художествени образи в развитие: двамата с авторитета си са възпрели своя народ от преселване, докато разберат, че в тази подлагана на черкезки набези и мухаджирски обири земя няма повече живот за българите, но сетне повеждат сънародниците си с черните чалми към свободна България...
Трогателни са сцените, в които малоазийските българи се прощават с родната си земя и бащините огнища. От парахода те захвърлят чалмите и фесовете в морето с думите: „Туркийо, връщам ти феса!” Влизат в България гологлави, като в черква! Не случайно името на селото, където се събират част от разпилените зърна на малоазийските българи, е Доброплодно (Елес факъ). Там те разменят имотите си с местните турци.
Авторът е избрал сполучлив маниер на изложението – чрез „Кондиката на поп Добрю”. Тя започва в „лето Господне 1882, месяца Мая”. Борис Янев разказва в първо лице от името на поп Добрю и така обогатява езика с позабравени думи, които са съставлявали речника на тогавашните българи: скопост, драгост, хрумка и др.
Творбата изобилства от художествени описания на малоазийската природа, от искрен изблик на любов към земята и живата стока – тази хилядолетна връзка на българина, която, за съжаление, днеска е скъсана. Над всичко доминира здравата философия на един народ, който не познава ненавистта и заробването на други народи, ала преживява мъката да бъде изтръгнат от корена си и прогонен от бащиното огнище. Трудно е да се отмине без сълзи моментът, когато Каля попадия се прощава с къщата си в Мала Азия: „Сбогом, къща! Сбогом, мила, сбогом! В тебе влязох млада булка, деца отгледах, внуци порастих..” Тя прегръща вратите, целува резетата. Дори суровият Бутрак ага вади кърпичка и бърше сълзите си. Авторът разсъждава: „Турчин, българин – все хора сме! Душа носим. А душата плаче, като я изтръгнат от корен...”
Все по-често трябва да се връщаме към миналото, защото както казва Лемене: „Миналото е като лампа, поставена пред входа на бъдещето...”
Христина Стоева

 

  • Борис Янев
  • 179 страници
  • Издателство „Онгъл”
  • Варна, 2012

 

 

 

***

ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НАДМИНАВА ВСЯКА ФАНТАСТИКА

Вече осемдесет и пет годишен, Борис Янев принадлежи към многохилядната кохорта от блестящи български интелигенти – учители, агрономи, кооперативни дейци и пр., които през 30-те години на нашия век превърнаха България в страна на преуспяващ и образован народ. Гимназист във Варна, където му преподава бележитият писател и народовед Димитър Осинин, редактор на ученическия вестник „Виделина” в гимназията, студент в Педагогическия институт в Шумен, учител и средищен директор, околийски училищен инспектор в новоосвободена Добруджа, завършил Софийския държавен университет, гимназиален учител... през всичките тези години от 1934 г. насам той е записвал видяно и чуто, преживяно всред хората. Така се родили книгите му „Учител и борец”, „Първи искрици” и „От сянката на снопите”, издадени през 80-те години, а в следното десетилетие – прекрасните образци на художествената документалистика „Лудогорски чичовци”, „Белият град”, историко-етнографското изследване „Ботево”.
Новата си книга „Зърна разпилени” Борис Янев определя като художествено-документална повест за малоазийските българи. В нея той пресъздава исторически събития, съхранявани досега единствено в родовата памет. От 1393 г. до 1876 г. народът ни е вдигал много въстания, но само Априлското е влязло в душите ни благодарение на „Записките” на З. Стоянов и „Под игото” на Иван Вазов. Сто години по-късно Тончо Жечев предаде в художествено-документална форма епичните борби на българите за независима църква в „Българския Великден”. Такава празнина в българската литература запълва и повестта на Борис Янев. Той рисува действителността такава, каквато е – не доизмисля и не разкрасява. А действителността надминава всяка фантастика – разсъждава Достоевски. В главата „Вместо пролог – Анадолски патила” двама старци екскурзианти отиват през 1982 г. с такси в бившето    
българско село Гюбел – Мала Азия без открит лист, арестуват ги и само срещата им с български турчин от Кърджали – турски полицай, ги спасява. И всичко това – авторът да добие впечатление от изгубеното огнище на малоазийските българи.
Той е имал още едно щастливо хрумване – в края на повестта да отдели няколко страници за една научна статия за жестоката участ на малоазийските българи и тяхното прокуждане от родните огнища. Всичко е подкрепено с научни доказателства. В основната част на повестта, озаглавена „Кондика”, разказът се води в първо лице от името на поп Добрю, свещеник в село Гюбел – близо до Мраморно море и има дълбоко изповеден характер. Авторът е надраснал битово-етнографското равнище, като е разкрил философията на българския народ. Един фрагмент: „Петлите пеят на скъсване. Вещаят идващия ден... Аз ходя из двора, взирам се в здрача, за да посрещна с отворени очи светлината. Проверявам портите. Здраво са залостени със сюрме... а дворът ми е цял имот – 30 дюлюма. Равен, ограден като кале, с тежки чардаклии порти. Чуждото не ща, но и своето не давам на хайдутягите, защото е спечелено с тежък труд – на дядо, баща ми, моя и на синовете ми... Направил съм си и миндерче. Обичам да поседна на него... и да слушам работния гмеж на пчелите. Сто тръвни са неуморимите ми работници. Господ сякаш на шега е създал пчелата със сладък мед и отровно жило! Тя е гордо животно, не признава господар, жили еднакво свои и чужди. И не търпи готовани – търтеите убива, за да не ядат даром меда й. Такъв ред имат тези Божии създания. Сега те спят. Да, в света има мир, в света всичко е някак правилно направено и справедливо, само при хората не е май както трябва.”
Не е философски трактат, а прости човешки думи. Борис Янев показва как хората от различни етноси и вери могат да живеят съвместно. Кротките и трудолюбиви българи са превърнали анадолските пустини в истински рай. Трагедията им идва, когато при тях заселват черкези и мухаджири (бежанци турци от България)... и те са принудени да напуснат родните огнища. Творбата е пълноценна – с атмосфера със запомнящи се герои: поп Добрю, даскал Димитър Граматик, керванджията Ставрос, овчарят дядо Танас, дивната хубавица Томая, годеникът Вангелис, Етем ага, Сали-а и др. Борис Янев е не само народовед, но и мислещ гражданин на ХХ век: той показва убедително един невероятен пример – как турците от България и българите от Турция сами, без никакви правителствени спогодби, се срещат, водят преговори и доброволно разменят имотите си, след което се преселват. И всичко по човешки, без хитрости и измами. Какъв урок по разум и по хуманизъм дават българите от Гюбел и турците от Елес факъ на съвременните правителства и на съвременното човечество!
„... В тази книга е затворена една човешка душа и животът на един народ, който като синовете Израелеви е бил пръснат по голямата земя. Нека тези, дето идват след нас, да четат и да знаят”... завършва „Кондиката на поп Добрю”.
Атанас Мочуров

Количка  

(празна)

Нови продукти

Няма нови продукти в момента

Специални

Няма специални в момента